Човешка история: Добрите дела се връщат при нас

16.07.2012 11:27

Моето име е Хрисимира Кондова и наскоро навърших 52 години.

Аз бях щастливо дете, заобиколено от много обич и възпитавано в отговорност към възрастните и уважение към хората. Родена съм във Велико Търново, а детството ми мина между града и малкото село, където се учех на трудолюбие и грижа за хората около мен. Когато бях ученичка, аз с радост помагах на моите съученици, които имаха малки братя и сестри. После пораснах. Запознах се с Данчо, моя съпруг, на една сватба. Противоположностите се събират, казват. И ние така - той беше от страната на младоженеца, а аз - от страната на булката. Някак станахме близки, но повече от девет години ние не направихме крачката да станем семейство. До един момент, в който се познавахме повече от добре и сключихме брак. Мина се доста време, докато в семейството ни се появи Теди, нашата родна дъщеря, която приближава 10-те години. Станах майка след много трудности и опити. Но съм щастлива, защото научих, че за да имаш дете, трябва да се посветиш на себе си и на това дете. Сега Теди расте щастливо.

По професия аз съм киномеханик. Реших да стана приемен родител, защото винаги съм искала да имам повече деца, но това не беше възможно. За мен да подариш себе си на чуждо дете, е благородно, но и отговорно. Ако си мислите, че лесно се гледат чужди деца, елате да видите моето. И все пак е нещо чудесно.

Прекрасната Калина е на седем години вече. Ходи на училище в първи клас. Тази година занесе най-красивия букет от цветя на своята учителка. При нас тя дойде, защото нейната майка не работи в България, а бащата също не знаем къде е. От най-ранната й възраст, Калина е започнала своето пътешествие с не толкова хубави спирки в родните сиропиталища. Първо попаднала в дом за изоставени бебета, после в дом за поотраснали. Преди да дойде при нас.

Сякаш си представях Калина преди да дойде у дома. Ама почти същата. Аз я сънувах по някога, особено след заседанието, на което казаха на мен и съпруга ми, че сме одобрени за приемни родители. Преди това ние се виждахме с Калина. Първата ни среща беше в сиропиталището, където тя живееше. Когато я доведоха при мен и Данчо, изглеждаше толкова уплашена и самотна. Беше и нужно само половин час, за да започне да ни залива с детския си смях. Много силно се привърза към Данчо. След четвъртата среща вече плачеше за нас. При всяко ходене в социалния дом Калина ни подаряваше по една нейна рисунка. Аз грижливо ги събирам, защото искам да дойде времето, в което тя да се върне назад и да не забравя откъде е тръгнала.

Калина влезе в дома ни на първи юни - в деня на детето. Посрещнахме я с торта, имаше много приятели. Които ще станат нейното ново семейство, докато майка и баща й си стъпят на краката и я вземат обратно при себе си. Ние не съжаляваме, защото виждаме в очите на Калина усмивката на едно дете, което вижда, че има на кого да разчита. Разбира се, ние имаме трудности. Понякога поведението й е трудно, но няма невъзможни неща. Защото, за да си приемен родител, трябва да осъзнаеш, че си поставен в ситуацията да помогнеш на едно дете, а не на себе си.

Защото това ще се запомни. И някога някой ще ви го върне.

Заради сигурността на Калина в тази история не можем да ви покажем нейното лице, както и да Ви кажем истинското й име. Но се надяваме историята да Ви вдъхнови и да Ви накара да се почувствате щастливи. Както авторът на историята и хората, които помогнаха на Калина да има истинско детство. Името на приемната майка е публикувано с нейното съгласие.

©UNICEF, 2011 г.
Автор: Александър Миланов

Приемна грижа

01.01.2009 in Проекти

Децата, лишени от родителски грижи, копнеят за дом и семейство. Те искат да прегръщат и да бъдат прегръщани, да обичат ...

УНИЦЕФ работи на местата с най-тежки условия, за да достигне до най-уязвимите деца. За да спаси живота им. За да защити правата им. За да им помогне да реализират потенциала си. Работим за всяко дете, навсякъде, всеки ден - в над 190 държави и територии - за да създадем по-добър свят за всеки. И никога не се отказваме.