Човешка история: Обичта лекува

16.05.2012 18:39

Моето име е Антоанета. Аз съм на 47 години и живея в гр. Търговище.

От 2006-та аз и моят съпруг, живеем в България завинаги. Преди това работех много здраво в Гърция, за да осигуря на моя роден син, Милен, образование. Той вече е на 27 и сам пое курс в живота си.

През целия си живот аз съм искала да се грижа за деца. В сърцето ми е закодирано това да давам обич и закрила на малчугани, за които съдбата не е била така щедра и добра, както към мен. Моето детство беше приказно, но имаше един период от шест години, в които бях разделена от майка и татко. Може би това ме мотивира силно да осигуря възможността на дечица да пораснат и да не чувстват липсата на закрила.

Тогава не се говореше за приемна грижа и аз подадох документи да осиновя дете. След това трябваше да започна да ходя по домовете за изоставени. Това, което видях, няма да забравя. Сега, ако мога, ще осиновя всички деца. По домовете, в които ходех, аз виждах страшни картини на пренебрегване и насилие. Навсякъде, където отидех, децата искаха да ги отведа. Няма да забравя един случай, в който присъствах на хранене в едно от сиропиталищата. Лелите сипваха супа в металните панички и нареждаха: „Изпийте супата!". Тогава хлапетата дружно надигаха паничките и изпиваха цялото количество. Не ползваха лъжици, защото това беше ценно време, което се губеше в хранене. Децата пазеха хляба си и се биеха, ако някой вземе комата на другия. Очите им бяха като на малки хищници - миг невнимание и може да останеш гладен задълго. Освен това в домовете, които обиколих, аз виждах как на бебетата и на малките деца изобщо не се говореше. Те мълчаливо, като вещи, бяха вдигани и слагани в креватчетата. Механично ги преобличаха. И с безизразни физономии лелите си подаваха децата. Като пакети. Често наказваха малчуганите. Онези, които можеха да ходят, бяха заставяни да стоят на столчетата си. Ако искаха да вървят или тичат, възпитателките ги наказваха или биеха.

Аз станах приемен родител случайно. Работех в счетоводството на социалната служба. При нас редовно идваше за разни плащания една приемна майка от града. Аз заживях с нейните проблеми и тревоги. Тогава отидох при шефа и го попитах мога ли и аз да стана приемен родител. Е, станах. В Търговище аз съм единствения родител, който се грижи за чужди деца без да получава заплата за това.

Галя, за която се грижа, е прекрасно дете. Сега е на 5 г. Когато я изведоха преди повече от две години, за да ми я покажат за първи път, аз видях много страдащо и тъжно създание. Тогава усетих беззащитността й. Приближих се към нея и на ухото й казах: „Аз съм твоята майка и дълго те търсих."

 Аз исках да я спася от сиропиталището и тя го усети. Повече от две седмици ние се срещахме, а аз носех различни лакомства при нашите срещи. Веднъж и занесох от любимите и царевични пръчици и я помолих да ми даде и на мен. А тя счупи своята на две и ми я подаде, макар че имаше пълен плик. Толкова гладно дете не бях виждала. Когато я взехме за събота и неделя, преди да дойде у нас, Галя ядеше докато има храна на масата. Аз, обаче, усещах, че това не е от глад, а просто, защото докато тя се храни, има някой с нея на масата. След като дойде завинаги у нас, дълго време Галя на обяд или вечеря казваше „око, око". Много време отне на мен и моя съпруг да разберем, че това е „още, още".

На Коледа в семейството ни дойде бебето, което чаках да осиновя преди да стана приемен родител. В първите дни бебето беше сериозно предизвикателство за Галя. Тя беше като болна. Много се притесних за нея, защото не го очаквах - ние заедно ходихме до дома да виждаме бебето, говорехме, че то ще бъде у нас... Пет дни  Галя нищо не хапна. Но после преживя появата на бебешора и сега е щастлива.

Понякога съм се замисляла какви ли трудности трябва да имаш, за да изоставиш детето си. Галя е прекрасно момиченце - русо, синеоко. Когато усети, че и вярваш и че я обичаш, тя се отблагодарява с много обич.

Сега аз съм най-щастливата майка, защото имам пораснал син, бебе и прекрасно приемно дете. В мен, обаче, има още много любов, която мога да подаря на дете в беда...

ПОДКРЕПЕТЕ ПРОЕКТА НА УНИЦЕФ "ПРИЕМНА ГРИЖА" С МЕСЕЧНИ ДАРЕНИЯ. СТАНЕТЕ БЛАГОДЕТЕЛ!

©UNICEF, 2011 г.
Автор: Александър Миланов
Фотографии: Александър Миланов
Тази история е базирана на истински случай по проекта на УНИЦЕФ "Семейство за всяко дете". УНИЦЕФ разполага с официално разрешение от ДСП Шумен за публикуване на информация и снимки за приемната майка и настаненото дете.

Семейство за всяко дете

15.10.2010 in Проекти

Всяка година над 2 000 български деца биват изоставени и настанени в институции. Медицински доказано е, че отглеждането ...

УНИЦЕФ работи на местата с най-тежки условия, за да достигне до най-уязвимите деца. За да спаси живота им. За да защити правата им. За да им помогне да реализират потенциала си. Работим за всяко дете, навсякъде, всеки ден - в над 190 държави и територии - за да създадем по-добър свят за всеки. И никога не се отказваме.