Имате поща

16.12.2015 16:36

 

 © UNICEF Bulgaria/2014/Iliana Kozanova

Историята на една майка и нейното слънчево дете, които всеки ден се сблъскват със стена от неразбиране, в опита си да докажат, че синдромът на Даун не е заразна болест, а просто един по-различен поглед към света

„Привет на всички. Не знам дали съм бясна, тъжна или огорчена. Чудя се къде сме, аз и моите деца? В България ли? Синът ми Виктор е със синдром на Даун и посещава масови детски градини от четири години. Реплики като: „Абсурд, това момче не е за тук!“, „Може да остава само до 10:00 часа!“ и „Запишете го в специализирана група за деца с увреждания.“ са ежедневие. Синът ми е много интуитивен, усеща когато не е желан.  Искам да попитам за каква интеграция говорим...“

Това е част от поста на Оля Коцева във фейсбук. Тя и нейното слънчево дете всеки ден се сблъскват със стена от неразбиране, опитвайки се да докажат, че синдром на Даун не е стигма, а е един по-различен поглед към света.

Виктор проплаква за първи път на четвърти март преди шест години заедно с изгрева на слънцето. „Ако върна лентата назад, спомня си майка му, още в болницата почувствах  отрицание и безразличие. Получих сина си като пакет с новината за синдром на Даун и описанието: жабешки корем, маймунска бразда, уголемен език, смъкнати уши, косо разположени очи и сплескан врат, все едно не ставаше въпрос за човек. Казаха ми, че не мога да го кърмя и ме посъветваха да се откажа от него, защото децата с Даун живеели до трийсет години заради проблеми със сърцето. С шока дойдоха и колебанията дали ще се справя. Отнеха ми радостта от раждането и ми натрапиха усещането, че съм създала живот извън „нормата”.“
През следващите месеци Оля се заравя в интернет и използва всеки бит информация за да разбере и приеме Даун. „Изчетох всичко по темата, свързах се с психолози и други специалисти, разбрах, че Виктор е като останалите деца и че медицината е достатъчно напреднала, за да се справи с евентуални сърдечни аномалии. Въпреки това плаках още известно време, а той ми се усмихваше чаровно и растеше. В един момент нещата се успокоиха. Вкъщи станахме по-топли, търпеливи и отдадени един на друг. Семейството се беше сплотило повече с влизането на Вики в него.“
Но извън дома синът на Оля не получава същото разбиране и внимание. „Той почти пропусна яслите, защото тогава му правиха операция на сърцето, а след това го записах в масова детска градина. Страхът отпреди се върна с нова сила, защото забелязвах нездравото любопитство на хората на улицата, знаех, че където и да отиде ще го гледат под лупа.“
Независимо от очакванията на майка си, Виктор минава първа и втора група без особени проблеми. „Чакаха ме да отида да го взема, за да ми се оплачат какви бели е направил. Веднъж беше ухапал едно момиченце в желанието си да я целуне. Но като изключим този инцидент, той се чувстваше сравнително добре там. Ходеше с желание, беше започнал да се храни и облича сам, да прави гимнастика, учеше се от другите деца, дори получи ролята на мечок на едно тържество.“
Преминаването в следващата група обаче се оказва болезнено не само за Виктор, но и за цялото семейство. „Бяха минали едва няколко седмици, а аз не можех да позная сина си. Плачеше, криеше се под леглото, не искаше да тръгва... А когато все пак стигахме до градината, още с влизането започваше да повръща. Предложиха ми да го оставям до обяд, но проблемите продължиха. Не можех да разбера какво не е наред, Вики говори само със срички. Учителките от градината не спираха да се оплакват, че пречи на другите деца, а той през вечер ми показваше как го оставяли сам на едно столче. Предлагаха ми няколко пъти да го преместя в специализирана градина, но аз отказвах. Този вариант щеше да облекчи мен, но нямаше да е добър за Виктор.“
Решението на Оля е нова детска градина,  неприятностите обаче не закъсняват. „Директорът прие сина ми, при условие, че ще го взимам на обяд, бях готова на всичко, за да може детето ми да расте с връстниците си.  Но той отново не беше желан и бързо го разбра. Не можех да променя хората, да ги накарам да повярват на сина ми и да му дадат шанс. Възпитателите се редуваха да се оплакват, че не е за там и се предадох. Когато заявих, че си тръгваме, защото сме нежелани, ми отговориха: „Вие какво очаквате?“… Никога не ме е боляло толкова.”

Докато подготвя документите му за специализираната градина се появява и постът на Оля във Фейсбук. По това време стартира и кампанията на УНИЦЕФ „Заедно от детската градина“, която цели да създаде именно такава приобщаваща среда за деца с увреждания … Историята на Виктор получава своя шанс, след като психологът, който работи с него в първа група, прочита написаното от майката. Свързва я с друга масова градина и от две седмици детето посещава с усмивка логопедичната група на новото място.  „Предполагам, че страхът никога няма да изчезне. Не мога да си го представя като ученик  в масово училище, той лесно губи концентрация, все още не говори... Не искам да бъде наранен, но съм оптимист, защото има много щастливи примери за деца с Даун. Някой беше казал, че е трудно да свържеш точките, като гледаш напред. Трябва да вярваш в интуицията си, съдбата, живота, в каквото и да е, че това някак ще се случи в бъдещето. Аз вярвам!“

*Историята е базирана на истински случай, но използваното изображение няма пряка връзка със семействата, споменати в текста.

Всички деца имат права. Всеки може да помогне

20.11.2006 in Проекти

Със специалното участие на Димитър Бербатов, Посланик на добра воля на УНИЦЕФ за ...

Заедно от детската градина

22.10.2015 in Проекти

bTV и УНИЦЕФ стартират нова социална кампания за децата със специфични ...

Да победим несправедливостта #FIGHTUNFAIR

11.12.2015 in Проекти

Защо справедливостта има ...

УНИЦЕФ работи на местата с най-тежки условия, за да достигне до най-уязвимите деца. За да спаси живота им. За да защити правата им. За да им помогне да реализират потенциала си. Работим за всяко дете, навсякъде, всеки ден - в над 190 държави и територии - за да създадем по-добър свят за всеки. И никога не се отказваме.