Историята на Весиле Зюреб

20.01.2014 16:53

Моето име е Весиле. Аз съм социална работничка в Семейния център на УНИЦЕФ в гр.Шумен.

Моето детство премина в малкото село Иглика, близо до град Хитрино. Първите 10 години от живота ми минаха там, след това ме прехвърлиха да уча в съседното село.  Имам няколко любими спомени от детството – единият е свързан с времето, което прекарах в училище с моята начална учителка. Другарката можеше да променя детски съдби – въпреки привидната и строгост, тя успяваше да прави от неуверените деца личности. А вторият ми спомен е свързан неизбежно с моята баба. Като „селско чедо“ редовно ядях... „циганска баница“. Онези, които не са я опитвали, много са загубили. Това е филията с олио, червен пипер и сол, която баба ми изнасяше директно на улицата и ми я даваше, докато играех с момчетата в прахта на пътя. Свободата и загрижеността на баба ми са най-скъпите ми подаръци, които нося от детството си. И сега правя циганската баница на моята дъщеря.

Искам да ви разкажа за моята гледна точка за хората, на които помагам.

Аз съм майка. Работя с майки или жени, които ще стават майки. Заедно с останалите в екипа ние работим с хора,  които никой не иска – нито училището, нито болницата, нито дори  хората от квартала им.

За майчинството ми е думата. За една нощ не се става лесно майка. Става се майка с очакването на детето, с копнежа по него. Когато аз родих дъщеря си, осъзнах, че много неща се промениха за мен. В деня, когато родих, бързо мина през мен мисълта, че оттук насетне аз вече не съм сама. Вече трябва да мисля и да се грижа за един нов човек, който освен мен, няма никого другиго. Няма да забравя трите нощи на страх, които преживях в болницата.  Моята дъщеря си беше добре, но аз три дни не я свалих от ръцете си. Е, освен, когато минаваха акушерките, за да не ме надушат, че съм така параноична. За мен болката при раждането е болка, но появата на детето си заслужава да преживееш каквото и да е. С раждането аз станах доста чувствителна и притеснителна по отношение на дъщеря си. Винаги най-големият ми страх е бил за това да не се случи нещо със здравето на моето дете.

За едно съм благодарна на моите родители – колкото и да са били загрижени за мен, те не ме превърнаха в зависима от тяхната помощ и грижа. По техен си начин те ме научиха да съм самостоятелна. Откакто работя като социален работник, осъзнах колко важно е да учиш децата на самостоятелност и автономност. Преди това много се притеснявах, а сега я оставям сама да взима решенията и да носи отговорност за тях.

Преди да започна да се занимавам със социална работа аз бях еколог и работех на държавна работа. Като част от обществото и аз имах някакви представи за това кой е добър родител. Откакто започнах да работя със семейства, които имат сериозни проблеми, съм на мнение, че добрия родител е онзи, който обича детето си, макар и да не знае как да се грижи за него.

Реших да стана социален работник по една много тривиална причина – исках да помагам и да виждам резултата от моята помощ. Хрумна ми, след като на един етап от живота си осъзнах, че цялата рода ме търси за помощ за каквото и да е.

В началото ми беше много трудно в Семейния център, защото колкото и да си мислех, че познавам бедните хора, хората от махалите, се оказа, че не ги познавам достатъчно. Приемах доста навътре всички истории, с които работех, особено тези, в които родители искаха да оставят бебетата си.

Първият ми случай никога няма да забравя. По време на обиколка в една махала в местността „Под манастира“ в Шумен, попаднахме на майка, която живееше в нищото. Трудно беше да наречеш стая помещението. Беше нещо като колиба – мизерна, мръсна, без прозорци. Когато видях това, всичко ми се преобърна. Видях децата – гладни, мръсни, тихи. А майка им чакаше трето дете. Когато майката разказваше за децата си, обаче, говореше с обич и загриженост за тях. Не знаеше какво и как да прави. Беше оставена от близки, роднини, социални, сама да се оправя с мизерията и нищетата. Тогава импулсивно аз и колежката, с която обикаляхме, отидохме и купихме хляб и маргарин. С времето колибата се превърна в стая, децата бяха чисти, майката беше прегледана от акушер - гинеколог, подобрихме и уменията й да разпределя скромните приходи за децата.

После работих по случаи на семейство с новородени, на които се опитахме да помогнем да задържат близнаците си. В този случай дадох много от себе си.  Вярвах, че нещата ще се получат. Много хора около мен ме убеждаваха в противното. Накрая децата отидоха в дом. Тогава страдах искрено. Затова аз си мисля, че бедността не е основен проблем на хората, с които ние работим. В случая на близначетата аз помогнах на родителите да наемат общинско жилище. Но не бях предвидила това, че майката не беше готова да е майка и че използваше децата, за да задържи партньора си. По разбираема причина тази връзка не може да е здрава.

Въпреки това, aз вярвам, че детето трябва да е при родителите си.

Имам една причина, поради която се справям с всяко предизвикателство на работата си. И това са децата. Въпреки бедността, трудностите на семействата им, усмивките на децата ме правят щастлива. Когато отидем в някоя къща, децата се радват на присъствието ни, а ние им действаме успокояващо.


Семейно-консултативните центрове в област Шумен са създадени по проект “Семейство за всяко дете” с подкрепата на УНИЦЕФ.

През 2010 г. УНИЦЕФ стартира проект “Семейство за всяко дете”, който цели изграждане на модел за закриване на Дома за медико-социални грижи за деца (ДМСГД) в гр. Шумен, чрез, от една страна, създаването на услуги за подкрепа на семействата и превенция на изоставянето на децата, и от друга, със съдействие за развитието на приемната грижа като алтернатива на институциите за деца и работата по извеждане на децата от домовете.

Благодарение на даренията на милиони българи, зрители на телевизионното предаване „Великолепната шесторка“ 2, българското правителство и допълнителни средства от УНИЦЕФ, на мястото на ДМСГД в гр. Шумен е утвърдена мрежа от нови услуги за превенция и подкрепа на деца и семейства в риск, които обхващат цялата област Шумен: три Семейно-консултативни центъра (в Шумен, Нови пазар, Велики Преслав), Дневен център за деца с увреждания в Нови пазар, Център за майчино и детско здраве в гр. Шумен (с изнесени групи в гр. Нови пазар и гр. Велики Преслав), както и услуги за превенция на изоставянето на ниво родилен дом и развитие на приемната грижа на областно ниво. Целта на тези услуги е да оказват подкрепа на уязвими семейства в грижите за децата им и така да се предотвратява опасността от изоставяне на деца и да се подобрява качеството на грижите за тях в семейството. 

До края на ноември 2013г., благодарение работата на Семейно-консултативните центрове, в област Шумен са посетени над 3300 семейства. На всяко от тях е осигурена нужната му подкрепа за достъп до здраве, образование и социални услуги. Осигурено е семейство за над 190 деца в приемна грижа, като така е предотвратено настаняването им в институция. Подкрепени са семействата на близо 200 деца, за да останат да живеят заедно и децата да не бъдат изоставени.  Над 135 деца, които не са посещавали детска градина, се подготвени за училище и вече са успешни ученици.

Проектът се изпълнява в партньорство с Министерство на труда и социалната политика, Агенция на социално подпомагане, Министерство на здравеопазването, Държавна агенция за закрила на детето, областния управител на област Шумен и всички общини на територията на областта. 

 

 

Семейство за всяко дете

15.10.2010 in Проекти

Всяка година над 2 000 български деца биват изоставени и настанени в институции. Медицински доказано е, че отглеждането ...

УНИЦЕФ работи на местата с най-тежки условия, за да достигне до най-уязвимите деца. За да спаси живота им. За да защити правата им. За да им помогне да реализират потенциала си. Работим за всяко дете, навсякъде, всеки ден - в над 190 държави и територии - за да създадем по-добър свят за всеки. И никога не се отказваме.