Приобщаващото образование - интервю с Д-р Джералдин Сканлън за УНИЦЕФ България

07.06.2016 15:29

 

Д-р Джералдин Сканлън работи в Дъблин Сити Юнивърсити, Ирландия. Сферата й на експертиза е приобщаващо образование. Кариерата си започва, практикувайки ранно образование за деца. Има над 20-годишен опит в областта на ранното образование.  Изследвала е нивата на самочувствие при децата с дислексия и хиперактивност и ги сравнява с деца без тези дефицити.

Мисията й в България включваше запознаване с условията в детските градини у нас и оценка на механизмите за приобщаване на децата със специфични потребности и увреждания, реализирани в рамките на инициативата на УНИЦЕФ и партньори "Заедно от детската градина".

- Здравейте! Благодаря Ви, че отделихте време да си поговрим. Моля Ви да се представите и да ни разкажете за вашия опит.

- Казвам се д-р Джералдин Сканлън, работя в Дъблин Сити Юнивърсити, Ирландия. Сферата ми на експертиза е приобщаващо образование. Ранната си кариера започнах, практикувайки ранно образование за деца. Имам над 20-годишен опит в ранното образование. Когато самата аз станах учител обаче, се заинтригувах от темата за неглижирани деца.Точно по това време в Иралндия започвахме да разработваме политиките, свързани с приобщаване. За доктората си в Ирландия изследвах нивата на самочувствие при децата с дислексия и хиперактивност и ги сравних с деца без тези дефицити. Открих, че първите деца се възприемат като „различни“. След това проведох още няколко експеримента, които изследваха отношението на учителите към тези деца. Установих, че макар никой да не бе казвал на децата, че са „лоши“ или „отхвърлени“, те се чувстваха точно така. Това усещане се е появило в резултат на отношението, което учителите са развили. Оттук тръгна и интересът ми да променя тези нагласи, с идеята учителите да бъдат по-отворени и позитивни към идеята за приобщаване на децата – работата ми . Работата ми ме е превела именно през този процел…

- Какво точно имаме предвид, когато говорим за приобщаващо образование?

- Школата по приобщаващо образование е стартирала с фокусиране върху специфичните нужди на отделните групи. Ако се вгледаме в определенията, ще имаме широко или тясно дефиниране. Според проф. Айнскоу широката дефиниция би била, че обслужваме нуждите на всички деца, а тясната – само специфичните нужди на някои деца. Приобщаването всъщност е широката дефиниция, където всяко дете има потребности, които трябва да бъдат посрещнати – независимо дали имат и допълнителни нужди, например при дислексия, физическо увреждане или затруднения с ученето.

- Може ли да ни дадете няколко примера от опита Ви, например: как се учи едно сляпо дете да пише или как да подходим към дете с аутизъм, което не харесва музиката по време на груповите занимания в детската градина?  

- Така, при сляпото дете - то има нужда от достъп до материали, особено чрез сетивата си. И това трябва да се случи още през първите години и да е концентрирано около звуци, вода, игра, боя, аромати – това са все дейности, които ще им помогнат да развият сетивата си и да навигират своя свят. Що се отнася до децата с аутизъм – често срещано при тях е те да не харесват музика. За да приобщим това дете, може да му предоставим слушалки на главата и да го хванем за ръка. По този начин няма да им се наложи да чуват музиката. Това е много лесна крачка и точно това имам предвид под приобщаване - не да изолираме детето и да му казваме: „Излез от стаята, защото сега ще слушаме музика“. Ако искаме да постигнем приобщаване, трябва да се опитаме да видим света през очите на децата. Мозъкът на дете с аутизъм например работи по коренно различен начин. Да наложим на такива деца това, което за нас е „нормално“, е всъщност неморално.

-През изминалата седмица имахте възмжността да посетите повечето детски градини, които УНИЦЕФ и партньори избраха за осъществяването на инициатива, свързана с приобщаващо образование. Какви са впечатленията и препоръките ви, как се отнасят към децата със специфични нужди в тези детски градини?

- От гледната точка на приобщване, аз обръщам внимание на всички деца, не само тези с увреждания. Причината, поради която казвам това, е защото процесът в България е изключително едностранен - учителите са водещият елемент, което е в разрез с  принципите на ранното образование. А то гласи, че децата трябва да са водещите, а учителите – просто да са посредници в процеса им на учене. Но в много случаи забелязах, че децата са в пасивна роля - не участват в дейностите, учителите им казват какво трябва да правят, дори се стига до там да им казват с какъв цвят да оцветяват. Детето няма избор. Ако става въпрос за приобщаване, правото на избор е основата, на която приобщаващото образование е изградено. Направи ми впечатление, че учителите работят усърдно, но по начина, по който са свикнали, а не непременно с внимание към нуждите на децата, за да могат те да се развиват. Също така наблюдавах учители, които са много мили и грижовни към децата, но в същото време не им осигуряват достъп до учебната програма. Например сляпото момче, с което се срещнах, беше в любяща среда, но без никакъв достъп до образователната програма, защото нямаше подходящи за него материали. Това го поставя в много несправедлива ситуация и го изолираме, което ще му попречи един ден да е пълноправен гражданин на България. И как би могъл да стане такъв, ако не му осигуряваме достъп до образователния процес?

- Говорихте и с някои от главните заинтересовани страни в този процес – като Министерството на образованието, местни власти и т.н. Според Вас какво е тяхното разбиране за приобщаване, на прав път ли са?

- Мисля, че успях да допринеса за промяна през последните дни. При посещението ми в детски градини детето със специфични образователни нужди ми бе посочвано. Това е в разрез с цялата философия на приобщаване. Но смятам, че след като говорих за цялостната идея на това какво всъщност значи приобщаване, хората разбраха, че целта е детето да бъде интегрирано и да стане част от групата, а не да му се обръща отделно внимание само на него и в ущърб на останалите деца. Заинтересование страни знаят, че това трябва да се развива, но мисля, че все още не разбират съвсем какво е „приобщаване“. Ще започнат да го правят, след като станат част от проекта и се запознаят с различните видове индикатори – как се отнасят с родителите, как общува персоналът помежду си или с външните партньори т.н. В секундата, в която започнат да го правят, те вече са една идея по-приобщитетлни.

- Вече споменахте колко съществено е децата да имат активна роля в детската градина, в групата, сред връстниците си. Може ли да ни разкажете малко за детското участие и как то спомяга за приобщаването?

- Детското участие е например, когато имате т.нар. образователни епизоди - на други места в Европа ще видите как на детето са предоставени различни видове дейности и то има възможността да избере с коя да се захване. На една масичка децата може да се занимават с изрязване на картинки, да създават рисунки, каквито на тях им харесва. На другата маса децата могат да си играят с вода. А на трета – да се занимават с дейности, свързани с подготовка за писане. На четвърто място децата могат да се занимават с книжки. Един е екипът, който обгрижва децата в различните им занимание – и един трябва да е езикът, който да се използва при общуването с тях – учителят обикаля масите и подпомага образователния процес, вместо да им нарежда как да научат материала. Деца учат по интерактивен начин, като са част от процеса, а не като им се нареджда. Думата „участие“ дава път на активните „състваки“, чрез които децата реално се учат. Те научават, правейки нещата. Така постигат успех, а успехът е много важен - няма правилен или грешен начин, по който нещо се прави. Същественото е да участват, а чрез участието мотивацията ми нараства.  Изледователи като Пиарже заключава, че в момента, в който детето не постига успех, мотивацията му намалява и поради това се оттегля от средата. За да се развиваме, и за да се развиват децата, трябва да са активни в средата, в която са поставени. Ако няма усещане за успех, се отдръпват. Затова е много важно да изпитват чувството на успех на каквото и да е ниво на тяхното възприятие – това имам предвид под участие.

- Смятате ли, че е дошло времето за значителна промяна в публичните разбирания и нагласи, когато става въпрос за деца със специфични нужди или увреждания? Трябва ли да започнем да гледаме на специфичните им нужди като на възможности, в смисъла на разнообразие, а не като на проблем или предизвикателство?

- Да, едно от ключовите идеи при приобщаването е това, че не гледаме на детето като на “проблем”, нямаме негативно възприятие заради това, че детето има проблем.  Гледаме на разликите като на нещо позитивно, а не обратното. От тази гледна точка, фокусирането върху нуждите на детето, а не върху „етикета“ му е много по-важно, защото не трябва да имаме етикети… Всички имаме потребности като човешки същества - някои просто имат повече нужди от другите. В това се корени идеята за приобщаването – да откликнем на конкретните нужди на детето; то може да няма нужда от такъв тип подкрепа през цялото време, но точно в този момент има! И ако се вгледаме в нуждите, а не в категорията или етикета, това ще спомогне детето да бъде включвано в процесите, а също да бъде и приобщено.

- Възможно ли е някога да постигнем пълно, идеално ниво на приобщаване?

- Не, защото приобщаването е гъвкав и непрестанен процес. Винаги ще има хора, които са различни, защото по природа сме разнообразни. Една група може да си мисли, че вече е постигнала всичко, напреднала и е напълно приобщаваща, и тогава се появява дете с нови, различни потребности, или родител в различни потребности. По тази причина приобщаването никога не може да бъде напълно „завършено“, но ние трябва да гледаме на него като на подвижна, променяща се система – не можем да се наречем напълно приобщаващо общество, защото всеки ден изникват нови предизвикателства.

- Много заинтересовани страни  участват в тези процеси. Има ли йерархия, когато става въпрос за приобщаване или не?

- От това, което видях, в България има силно установена йерархия. Много показателни са университетите, които са отговорни за обучението на учители. Те наистина трябва да обърнат внимание как преподаването се е променило през 21 век, да използват нови методологии, вместо традиционните им познати такива. Това е една част от йерархията, що се отнася до обучението на учители. Наблюдава се йерархия и между отделните групи професионалисти - но когато става въпрос за приобщаваме, трябва да гледаме на този процес като на сътрудничество, където няма надпревара кой е по-добър, а всеки да допринася с нещо различно. Детето има нужди и всеки от нас може да помогне по различен начин адресирането им. Но това, че съм психолог, ресурсен учител или логопед, не значи, че съм по-добър от теб... Затова трябва да работим заедно и йерархията да бъде разбита и трансформирана в процес на сътрудничество – а не например учителите са бъдат преграда пред детското участие.

- На базата на опита и наблюденията Ви, смятате ли, че родителите, учителите, властите, експертите достатъчно често питат децата „как мога да ти помогна“, когато говорят с тях?

- Смятам, че едно от най-силните и значими неща, които може да направиш за дете е да го попиташ „Как мога да ти помогна; какво да направя, за да улесня ученето ти или сприятеляването с други деца?“. Децата разбират такъв тип въпроси. Децата не знаят, че са различни от другите! Те стават „различни“ само защото ние се отнасяме с тях по различен начин. И не е възможно да имаме еднакво отношение към всички. Например - има семейства с по 5 деца, едното от тях започва да се занимава с наркотици и родителят казва: „Не знам как се случи това, аз имах еднакво отношение към всички тях“. Но това не е възможно! Всеки от нас има различен темперамент и характер, така че е важно общуването помежду ни. Но отношението ни спрямо това конкретно дете е това, което би му позволило да изрази мнението си и да каже например: „ Искам да работя самостоятелно, да рисувам или да се занимават с цифри“... Оттук се започва.

- От морална гледна точка, правилно или грешно е да учим дете на определен тип поведение, когато то самото не може да развие този тип поведение?

- Абсолютно грешно и неетично е! Ако погледнем нещата от позицията на дете с аутизъм, чийто мозък, както казах, фукнционира по коренно различен начин –  неврологията ни предоставя непозната до сега информация, свързана с това как мозъкът на дете с аутизъм реагира към средата. Например децата с аутизъм нямат чувство за хумор; не разчитат израженията на лицата ни; не разбират, че е възможно да ви отегчават адски много, говорейки продължително за вселената, която обожават. Освен това децата с аутизъм не разбират, че ти имаш съзнание, че притежаваш свое собствено мнение – и си мислят, че само те имат такова. Можеш да научиш някои деца с аутизъм на това, но с други просто не се получава… и не бива да принуждавате децата с аутизъм да се социализират, когато то всъщност не притежават нужния неврологичен капацитет за това. Именно това имам предвид, когато казвам, че не бива да се вменяват несвойствени модели на поведение на децата – защото те са щастливи в собствения си свят и не искат да се смесват с другите. Светът е изтъкан от различия и ако всички ние бяхме еднакви, щяхме да живеем в доста скучни общества.

- И последния ми въпрос - как да развиваме култура на приобщаване, може ли да разкажете за опита си във Вашата страна, за напредъка, който сте постигнали там?

- Преди години при нас ситуацията беше подобна – всеки, който беше „различен“, бе настаняван в институция. А в случаите с извънградските райони щяхте да видите как хората не искаха децата им да са далеч от тях и затова те оставаха вкъщи. Тези райони поставиха началото на приобщаване в Ирландия, защото общността приемаше и се грижеше за „различното“ дете заедно с родителите. Мисля, че постигнахме един бавен, но стабилен напредък в това да се образоваме. Образованието е ключов елемент - да погледнем отвъд балона на познатото и да осъзнаем, че съществува един много по-голям и разнообразен свят, с различни ценностни системи и нагласи. Дълго време в Ирландия нямаше никакви имигранти например, но в един момент това се промени. Трябваше да осъзнаем каква е реалността - много хора от най-различни точки на света идваха на този малък остров, тъй като по това време Иралндия просперираше. Това създаде известно напрежение, но всъщност невежеството подклажда неприязън. Затова правителството положи много големи усилия да проведе обществени кампании, а училищата например са много добро място за това различните култури, традиции, празненства да се случват заедно. Това, което ни затрудни обаче, бе, че когато чужденците дойдоха в държавата ни, голяма част от тях не бяха подготвени да научат за нашите традиции и т.н. Но ние не искахме да следваме примера на Великобритания, където има цели гета, в които не се говори английски, и вече второ, трето поколение живеят по същия начин, по който биха живяли в Пакистан или Индия. При нас това не се случи, нямаме гета в Ирландия. Обществените кампании играят важна роля в този процес. Смятам, че като нация сме много солидарни и гостоприемни, в кръвта ни е да сме такива. Това изигра голяма роля при начина, по който посрещаме новодошлите. Все още сме изправени пред много предизвикателства, далеч съм от идеята, че сме перфектни – все още има хора, които страдат от расова дискриминация и предразсъдъци, но смятам, че ставаме по-добри, защото има хора, които се изправят срещу това и показват, че такова поведение е неправилно. Застъпваме се за правата на другите и има многобройни организации, които се занимават с това. Социалните мрежи допринасят много и позволяват на тези неща да се случват. Кампании в Туитър, Фейсбук и други спомагат за разпространяването на информацията, която е нужда, за да бъдат променени нагласите на хората. Това отнема дълго време и както казах по-рано, не съм сигурна, че някога изобщо ще постигнем пълно приобщаване, но можем да се опитаме.

- Благодаря Ви много!

Интервюто за УНИЦЕФ България взе Ивайло Спасов

За УНИЦЕФ:  
УНИЦЕФ насърчава прилагането на правата и повишаване на благосъстоянието на всяко дете посредством всяка своя дейност. Заедно с нашите партньори ние работим в 190 страни и територии, за да превърнем този ангажимент в практически действия в полза на всички деца, навсякъде по света, полагайки особени усилия да достигнем до най-уязвимите и социално изключени деца.

ЗА ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ:  
Жаклин Цочева, Директор Комуникации, УНИЦЕФ България
тел.: 02/9696208, email: jtzocheva@unicef.org

Всички деца имат права. Всеки може да помогне

20.11.2006 in Проекти

Със специалното участие на Димитър Бербатов, Посланик на добра воля на УНИЦЕФ за ...

Конвенция за правата на детето на 20 години

20.11.2009 in Проекти

"Конвенцията за правата на детето има значението на универсален стандарт за изграждане на един по-добър свят - свят, в ...

Заедно от детската градина

22.10.2015 in Проекти

bTV и УНИЦЕФ стартират нова социална кампания за децата със специфични ...

Моят глас е важен - Детското участие и етичното му отразяване в медиите

30.05.2016 in Проекти

Bulgaria ON AIR и УНИЦЕФ България стартират съвместна кампания за правото на децата на глас и етичното им отразяване в ...

УНИЦЕФ работи на местата с най-тежки условия, за да достигне до най-уязвимите деца. За да спаси живота им. За да защити правата им. За да им помогне да реализират потенциала си. Работим за всяко дете, навсякъде, всеки ден - в над 190 държави и територии - за да създадем по-добър свят за всеки. И никога не се отказваме.